Снимка: Freepik.com
23/05/2026г. 14:00
България се нарежда сред държавите в ЕС с най-бързо нарастване на възнагражденията през последните години, като от началото на десетилетието заема и водеща позиция по увеличение на номиналните разходи за труд. Това до голяма степен обяснява ускореното покачване на доходите и подобряването на жизнения стандарт, но след 2022 г. все по-ясно се очертава разминаване между заплатите и темпа на растеж на производителността. Подобна тенденция поставя под въпрос доколко устойчив е сегашният ръст на възнагражденията и насочва вниманието към нуждата от структурни промени – повече инвестиции, както и по-добро образование и умения. Анализът е на Адриан Николов от Института за пазарна икономика.
В периода 2020–2025 г. номиналните разходи за труд в България се увеличават със 71%, което е най-високият резултат в ЕС. За сравнение, Румъния е с 64%, а Литва – с 62%. В другия край на спектъра има седем държави, където ръстът остава под 20%, което, предвид натрупаната инфлация, вероятно означава реално свиване на възнагражденията. Комбинацията от бързо нарастващи трудови разходи, висока заетост и ограничена безработица стои зад значителното повишение на реалните доходи – над 80% за последното десетилетие – и съответното подобрение на стандарта на живот.
Въпреки това този процес не е еднозначно положителен. От 2022 г. насам разходите за труд започват трайно да изпреварват растежа на производителността. За да се види ясно разминаването, могат да се сравнят два индекса – на разходите за труд и на добавената стойност на един зает, и двата с база 2010 г. До 2022 г. те се движат почти синхронно: в началото лек превес има производителността, а след 2015 г. – разходите за труд, но разликите остават минимални.
След 2022 г. обаче се наблюдава отчетливо раздалечаване. До 2025 г. разходите за труд се увеличават със 163% спрямо 2010 г., докато производителността на труда нараства с 124%. Така се формира разлика от близо 40 процентни пункта. Това поставя въпроса доколко дългосрочно може да се поддържа сегашното ускорение на заплатите, ако то започва да изпреварва икономическата основа, която го подхранва. Отговорът изисква да се разгледат факторите, стоящи зад динамиката на възнагражденията.
Основният двигател е състоянието на пазара на труда. През 2025 г. заетостта сред хората на възраст 20–64 години достига 77%, а в най-развитите региони дори надхвърля 80%. В същото време предлагането на работна сила остава ограничено – безработицата според НСИ в началото на 2026 г. е 3,2%. Това означава, че търсенето на кадри значително превишава наличността им, въпреки притока на сезонни работници от трети страни и положителния миграционен баланс. В такава среда работодателите са принудени да повишават заплатите, дори без съответстващо увеличение на производителността, за да задържат персонала и да останат конкурентни.
Съществена роля има и държавната политика. От една страна, обвързването на минималната работна заплата със средната води до рязко повишаване на доходите на най-нископлатените и често най-нископродуктивни работници. От друга страна, автоматичните механизми за индексация в голяма част от публичния сектор също стимулират значителни увеличения на възнагражденията, и то в период, когато икономическият растеж и индустриалната активност се забавят.